Живеем в едно модерно и объркано общество в ерата на информацията и комуникацията. Общуваме по между си чрез джиесеми, черпим информация от интернет, пътуваме и общуваме непринудено и свободно.
Всички тези фактори говорят за едни по близки и пълноценни отношенията между хората но, уви не се получава точно така. Излиза, така че напредъкът на човечеството ни отучва да общуваме или поне качествено, че за количественото общуване е ясно с наличието на всички социални мрежи. Все по често общуваме със символи.
Разграничаваме се се по дрехите, по прическите, по автомобилите, по обноските, по какво ли още не. Превърнали сме се в едни символни същества както се пееше в една песен – “Не знам дали съм буква или съм просто знак, но мене ту ме има , ту изчезвам пак” Носим на челата си заглавията и отличителните белези, по които ни разпознават. Общуваме все по повърхносто и се интересуваме все по малко за човека до нас. Може би точно поради тази причина онези, които виждаме доста по рядко от уж най-доверените ни хора, ги чустваме доста по близки. Може би защото с тях просто общуваме качествено.
Днешният човек е единак, той е самотник по един модерен начин. Този съвременен самотник изобщо не е самовглъбено и хленчещо хлапе, потиснато и недоволено от себе си. Той е бачкатор. Труди се сериозно, за да успее в кариерата, като по този начин ограничава до крайност личните си контакти. Обикновено живее големият град, там където хората се запознават, но така и никога не се опознават. Същият този самотник е станал незабележим. Живее в своя измислен и консервиран свят, в своята утопия.
Защо е така?
В какво се превръщаме?
Това ли е естественият ход на еволюцията?
Не мисля. Животът не е толкова сложен, стига да повярваш в него!
