Близки срещи с хепатит С

Стоя на терасата с пластмасова чаша кафе в ръка и се усмихвам. В офиса още няма никой, тихо е, а есенното слънце хвърля меки отблясъци по земята.
Обичам тези сутрини. Чувствам се така, все едно съм първият човек на земята. Всичко е ново, всичко предстои.

Усмихвам се и отпивам от кафето, без да знам, че само след 15 минути животът ми ще се разпадне на парчета.

Когато се връщам назад в спомените, всеки път се чудя как животът ти може да бъде определен от някое простичко, почти несъзнателно взето решение. Да изляза тази вечер или да не изляза. Да изляза сега или след 15 минути. Да се обадя ли на този номер или да не се обадя.

Докато подреждам разпилените листи на бюрото си, от тях изпада визитка. Това малко парче хартия ме запраща месеци назад. Не вярвам, че има безболезнено приключили връзки. Да нараняваш другия е неизбежно, когато го обичаш. Споменът за искрящите нощем зелени очи все още кара гърлото ми да се свива.

Държа визитката на медицинския център в ръце и се чудя дали да се обадя. Пуснала съм си изследвания преди седмица, резултатът ми за СПИН е отрицателен, спокойна съм. Мога да започна на чисто. Днес трябва да са готови и другите изследвания.
В офиса още няма никого, какво толкова. Вземам телефона и излизам на терасата. Казвам на жената отсреща входящия си номер и чакам да намери резултатите. Улиците са започнали да се изпълват с хора, скоро редакцията ще завибрира от гласове и забързани стъпки.

„Резултатът ви за хепатит С е положителен”
В първия момент не разбирам какво ми казва. После усещам как сърцето ми се удря глухо в ребрата, а дланите ми се изпотяват. Изстивам.
Жената отсреща продължава да говори нещо. Отговарям механично. Този глас не е моят. „Ползвате ли венозни наркотици?” Не. „Някога ползвали ли сте венозни наркотици?” Не, по дяволите. Как е възможно да съм се заразила?
„Хепатит С се предава по кръвен път. Вземете мерки”. И ми затваря телефона.
Вие ми се свят. Какво знам за хепатит С? Почти нищо. Дишай, мамка му!

Сядам зад компютъра и отварям Google. Сигурно е грешка, трябва да е грешка. Не може да ми се случва такова нещо, не и на мен, знам, че се случват такива неща, но не на МЕН. Спокойно, ще си пуснеш още едни изследвания и всичко ще се окаже просто безумна грешка.
Минавам през резултатите от търсачката в интернет, отварям няколко страници, но съзнанието ми отказва да възприеме каквато и да е информация. Колегите започват да прииждат. Поздравявам ги с половин уста. Тениската е залепнала на ледения ми гръб.
Хепатит С.
Отварям файловете си за днес и се втренчвам в тях. Разпознавам буквите, но не мога да ги свържа в нищо смислено. Наистина ли смятам, че ще мога да работя ДНЕС?
Грабвам си якето и чантата, минавам през стаята на шефа, за да му кажа, че не се чувствам добре и ще си тръгна. Не знам как изглеждам, но ме пуска без въпроси.

Главата ми е празна. Вървя край витрините и забързаните за работа хора, наоколо прехвърчат автомобили и откъслечни разговори. Не знам какво да правя. Не знам какво се случва. Не знам коя съм. Нищо не знам.
Не знам, че ще ми трябват месеци, за да събера живота си обратно парче по парче, да го подредя внимателно, като икебана. Не знам и че ситуацията не е чак толкова безнадеждна, колкото ми се струва сега. Животът е твърде упорито нещо. Не знам, че ще ми трябват почти 2 години, за да се преборя със Здравната каса и да започна лечение.

Сега, в този момент, мога единствено да усещам вятъра по мокрото си от сълзи лице. Знам, че съществувам.

*текстът се отнася за нещо вече минало